Търсене в този блог

петък, 15 юни 2018 г.

„Влизам в мрака“ - Кирстен Уайт

Никой не очаква от една принцеса да бъде жестока. Но Лада Дракула предпочита да бъде такава. Откакто тя и нейният по-малък брат, Раду, са изведени от родната си земя и оставени в ръцете на османските власти, Лада се е научила, че за да оцелее, трябва да бъде безмилостна. Двамата са обречени да бъдат пешки в ужасна игра, при която ги грози смърт на всяка крачка.
Лада презира османците и планира момента, в който ще се завърне във Влашко и ще заяви своето рождено право. Раду мечтае единствено за място, на което ще се почувства в безопасност. Когато среща Мехмед, дръзкия и самотен син на султана, Раду усеща, че е открил истински приятел – а Лада се чуди дали най-накрая не е срещнала някого, истински достоен за обичта й.
Но Мехмед е наследник на същата империя, против която Лада се е заклела да се бори – и която Раду започва да чувства като дом. Лада, Раду и Мехмед образуват опасен триъгълник, който довежда връзките на любов и лоялност до точка на пречупване.

„Създай си живота, какъвто искаш, по какъвто и да е начин. Никой друг няма да го направи вместо теб.“

„Влизам в мрака“ е книга, която в началото изобщо не ме очарова, едва четях първите страници, но постепенно сюжета ме заплени. Неусетно се влюбих в историята, в героите. Започнах да се вълнувам от съдбата им, копнея за щастлив край на съдбите им. А всеки запален читател знае, че щом копнее за щастлива развръзка, здравата е загазил, защото се е влюбил в книгата.

Източник.
„-Никога не съм искал да ти бъда господар.......Искам ти..да ми бъдеш приятел...
-Защо би искал това?
-Защото - Мехмед забоде очи в пода. - Защото не ми казваш онова, което мислиш, че искам да чия.
-По-скоро бих се постарала да ти кажа нещо, което не искаш да чуеш.“

Нещото, което особено в началото много ме дразнеше бяха историческите неточности. Тази година държах втора матура по история (и я взех с 5,99 да се похваля естествено) и съм доста добре запозната с този период от историята и просто като четях нещо, не особено вярно направо се побърквах. НО с развитието на сюжета, толкова много се влюбих в книгата, че всяка една историческа неточност беше напълно безразлична за мен. И именно факта, че малко или много книгата се опира на исторически факти, ме навява на мисълта, че поредицата няма да свърши по начина, по който искам. А това ме натъжава, защото искам Лада, Раду и Мехмед да бъдат щастливи.
Книгата ми е влязла така под кожата, че дори ми трябваха няколко дни, за да събера сили и да напиша това ревю. И ако някой чел книгата иска да я обсъди, с радост бих говорила за нея без задръжка, че ще издам нещо важно. Моля някой чел книгата да иска да говори за нея с мен.


„-Хората откликват на доброто отношение, Лада. Те вярват на усмивката повече, отколкото на заплахите...“

Както си личи от описанието на книгата, сюжета в нея се върти около нашити трима герои, който се намират в една далечна епоха, в една империя, която има още дълъг път на развитие. Историята хем се развиваше бързо, хем беше достатъчно забавена, за да се наслади човек на всичко. Във „Влизам в мрака“ има всичко от приятелство, любов, вярност до заговори, убийства и война. Всичко това е преплетено и образува една прекрасна книга. Защото няма как да не се влюбих в герои, които обичат и искат да бъдат обичани, няма как да не се влюбиш в тях, когато са готови на всичко за родината си, герои, които се жертват в името на близките си.
Хареса ми как беше оформена книга, картата на първата страница, схемата с родословните дървета, после наличието на речника, въпреки че за него имам няколко забележки. Всичко това е едно интересно допълнение към изданието. И го прави много по-скъпо за мен. Само да беше и с твърди корици....:D


Източник.
„...ръцете, оцветени в червено, са онези, които вършат каквото трябва да се свърши.“

Както казах тази книга, тези герои ми влязоха под кожата, напълно неусетно се влюбих в тях и заради това ме боли сърцето, душата ми се къса и наистина си умирам до докопам втората книга, а да не говоря за третата, чакам само да излезе и да започна да ровя в интернет за някои електронен вариант, за да прочета края. Да знам не съм нормална, но кого му е притрябвало да е? Просто искам да си прочета финала на третата книга и спокойно вече да си чакам тя да бъде преведена на български. 
В началото имах проблеми с героите, не бях особено очарована от тях. И Лада и Раду ми бяха безразлични, не мога да кажа обикновени, но не се влюбих на мига в тях, но както казах постепенно това се промени. Наистина не усетих кога стана, но на края на книгата бях съкрушена. Дори не бях осъзнала кога съм се привързала така много към персонажите.
Очаквах нещата в края на книгата да се развият така, или поне в тази насока. Но едно е да очакваш едно нещо, да се подготвиш, че може да те боли от него и съвсем друго е то наистина да стане и да ти се къса душата.


„-Ти си ми като сестра - каза той...- ....сестра, която бих последвал до края на света, отчасти защото я уважавам до безкрайност, отчасти защото ме е страх какво ще ми причини, ако откажа.“

Описанието на Лада в началото е напълно точно, тя е груба, силна, смела, страшна и какво ли още не, което по принцип не е описание за една принцеса. Но на кого му е притрябвала мила, добра и нежна принцеса, когато в онзи тъмен период може да има силна личност, която е готова  на всичко за родината си, за близките си, за семейството си в лицето на две момчета. Това е Лада. Тя е готова да разкъса собственото си сърце, защото тя е достатъчно сила да го преживее.


„Покоят не се намира в този град или в който и да е друг град....Покоят се намира тук. - Той посочи сърцето на Раду.“

Раду, най-малкия син на Влад Другула, отначало ми беше безличен и слаб, но постепенно Кирстен Уайт разви образа му, показа неговата тайна сила. Той не е човека, който ще застане пред врага си с меч в ръка и ще го победи в такава битка. Не, силата на Раду е в усмивката, в приласкаването на хората, в умението му да кара хората да му вярват.


„-Ако си толкова слаб, че не понасяш да те бият, и толкова глупав, че да не можеш да избегнеш боя, значи заслужаваш още повече болка.“

Мехмед, султана, бащата на поданиците си. Напълно се абстрахирах от факта, че това е истинска, реална личност, управлявал империята поробила България. За мен той е сладък герой, когото изключително много харесвам. Просто не успях да го гледам по друг начин освен като герой от книга. Та за бога той е част от историята на Балкански полуостров, но все пак за мен той си е момчето, което Лада и Раду намират да плаче в градината. 


Източник.
„-Защото само този начин на мислене може да ни опази от това да си изгубим ума.
-А душите? - прошепна Мехмед...
-Душите и царуването са несъвместими.“

От чисти патриотични чувства се дразнех на отношението на авторката към българите. Всеки път щом се споменеше за българите то беше с лошо, а това естествено не беше и особено приятно за мен. Поне аз останах с такова впечатление де....
Изключително много харесвам книгата, но не мога да се абстрахирам от факта, че  в нея се говори за реални личности, колкото и преработена да е историята на авторката, тя все пак се опира на исторически сведения. И то не за кой да е друг период, а именно за един наситените със събития, черни за християнските народи на Балканите. И просто осъзнавам колко е трудно да се пише подобна история. Само с образа на Мехмед можах да се избягам от факта, че е бил реална личност. 


„....Вярата е слабост....... Религията бе средство за постигане на цели.......
-Грешиш, Лада. Вярата не е слабост. Вярата е най-голямата сила.“


„Влизам в мрака“ от Кирстен Уайт, първа книга от една поредица, която аз просто трябва да прочета до края и, защото иначе просто не бих могла да живея спокойно.
Това е книга за дълг, за приятелство, за любовта, за обичта към родината и дълга да я защитаваш на цената на всичко. Историята ни праща в далечното минало, в което всичко е на живот и смърт.


Благодаря изключително много на издателство Егмонт за предоставената възможност. 

Няма коментари:

Публикуване на коментар