Търсене в този блог

петък, 15 юни 2018 г.

„Влизам в мрака“ - Кирстен Уайт

Никой не очаква от една принцеса да бъде жестока. Но Лада Дракула предпочита да бъде такава. Откакто тя и нейният по-малък брат, Раду, са изведени от родната си земя и оставени в ръцете на османските власти, Лада се е научила, че за да оцелее, трябва да бъде безмилостна. Двамата са обречени да бъдат пешки в ужасна игра, при която ги грози смърт на всяка крачка.
Лада презира османците и планира момента, в който ще се завърне във Влашко и ще заяви своето рождено право. Раду мечтае единствено за място, на което ще се почувства в безопасност. Когато среща Мехмед, дръзкия и самотен син на султана, Раду усеща, че е открил истински приятел – а Лада се чуди дали най-накрая не е срещнала някого, истински достоен за обичта й.
Но Мехмед е наследник на същата империя, против която Лада се е заклела да се бори – и която Раду започва да чувства като дом. Лада, Раду и Мехмед образуват опасен триъгълник, който довежда връзките на любов и лоялност до точка на пречупване.

„Създай си живота, какъвто искаш, по какъвто и да е начин. Никой друг няма да го направи вместо теб.“

„Влизам в мрака“ е книга, която в началото изобщо не ме очарова, едва четях първите страници, но постепенно сюжета ме заплени. Неусетно се влюбих в историята, в героите. Започнах да се вълнувам от съдбата им, копнея за щастлив край на съдбите им. А всеки запален читател знае, че щом копнее за щастлива развръзка, здравата е загазил, защото се е влюбил в книгата.

Източник.
„-Никога не съм искал да ти бъда господар.......Искам ти..да ми бъдеш приятел...
-Защо би искал това?
-Защото - Мехмед забоде очи в пода. - Защото не ми казваш онова, което мислиш, че искам да чия.
-По-скоро бих се постарала да ти кажа нещо, което не искаш да чуеш.“

Нещото, което особено в началото много ме дразнеше бяха историческите неточности. Тази година държах втора матура по история (и я взех с 5,99 да се похваля естествено) и съм доста добре запозната с този период от историята и просто като четях нещо, не особено вярно направо се побърквах. НО с развитието на сюжета, толкова много се влюбих в книгата, че всяка една историческа неточност беше напълно безразлична за мен. И именно факта, че малко или много книгата се опира на исторически факти, ме навява на мисълта, че поредицата няма да свърши по начина, по който искам. А това ме натъжава, защото искам Лада, Раду и Мехмед да бъдат щастливи.
Книгата ми е влязла така под кожата, че дори ми трябваха няколко дни, за да събера сили и да напиша това ревю. И ако някой чел книгата иска да я обсъди, с радост бих говорила за нея без задръжка, че ще издам нещо важно. Моля някой чел книгата да иска да говори за нея с мен.


„-Хората откликват на доброто отношение, Лада. Те вярват на усмивката повече, отколкото на заплахите...“

Както си личи от описанието на книгата, сюжета в нея се върти около нашити трима герои, който се намират в една далечна епоха, в една империя, която има още дълъг път на развитие. Историята хем се развиваше бързо, хем беше достатъчно забавена, за да се наслади човек на всичко. Във „Влизам в мрака“ има всичко от приятелство, любов, вярност до заговори, убийства и война. Всичко това е преплетено и образува една прекрасна книга. Защото няма как да не се влюбих в герои, които обичат и искат да бъдат обичани, няма как да не се влюбиш в тях, когато са готови на всичко за родината си, герои, които се жертват в името на близките си.
Хареса ми как беше оформена книга, картата на първата страница, схемата с родословните дървета, после наличието на речника, въпреки че за него имам няколко забележки. Всичко това е едно интересно допълнение към изданието. И го прави много по-скъпо за мен. Само да беше и с твърди корици....:D


Източник.
„...ръцете, оцветени в червено, са онези, които вършат каквото трябва да се свърши.“

Както казах тази книга, тези герои ми влязоха под кожата, напълно неусетно се влюбих в тях и заради това ме боли сърцето, душата ми се къса и наистина си умирам до докопам втората книга, а да не говоря за третата, чакам само да излезе и да започна да ровя в интернет за някои електронен вариант, за да прочета края. Да знам не съм нормална, но кого му е притрябвало да е? Просто искам да си прочета финала на третата книга и спокойно вече да си чакам тя да бъде преведена на български. 
В началото имах проблеми с героите, не бях особено очарована от тях. И Лада и Раду ми бяха безразлични, не мога да кажа обикновени, но не се влюбих на мига в тях, но както казах постепенно това се промени. Наистина не усетих кога стана, но на края на книгата бях съкрушена. Дори не бях осъзнала кога съм се привързала така много към персонажите.
Очаквах нещата в края на книгата да се развият така, или поне в тази насока. Но едно е да очакваш едно нещо, да се подготвиш, че може да те боли от него и съвсем друго е то наистина да стане и да ти се къса душата.


„-Ти си ми като сестра - каза той...- ....сестра, която бих последвал до края на света, отчасти защото я уважавам до безкрайност, отчасти защото ме е страх какво ще ми причини, ако откажа.“

Описанието на Лада в началото е напълно точно, тя е груба, силна, смела, страшна и какво ли още не, което по принцип не е описание за една принцеса. Но на кого му е притрябвала мила, добра и нежна принцеса, когато в онзи тъмен период може да има силна личност, която е готова  на всичко за родината си, за близките си, за семейството си в лицето на две момчета. Това е Лада. Тя е готова да разкъса собственото си сърце, защото тя е достатъчно сила да го преживее.


„Покоят не се намира в този град или в който и да е друг град....Покоят се намира тук. - Той посочи сърцето на Раду.“

Раду, най-малкия син на Влад Другула, отначало ми беше безличен и слаб, но постепенно Кирстен Уайт разви образа му, показа неговата тайна сила. Той не е човека, който ще застане пред врага си с меч в ръка и ще го победи в такава битка. Не, силата на Раду е в усмивката, в приласкаването на хората, в умението му да кара хората да му вярват.


„-Ако си толкова слаб, че не понасяш да те бият, и толкова глупав, че да не можеш да избегнеш боя, значи заслужаваш още повече болка.“

Мехмед, султана, бащата на поданиците си. Напълно се абстрахирах от факта, че това е истинска, реална личност, управлявал империята поробила България. За мен той е сладък герой, когото изключително много харесвам. Просто не успях да го гледам по друг начин освен като герой от книга. Та за бога той е част от историята на Балкански полуостров, но все пак за мен той си е момчето, което Лада и Раду намират да плаче в градината. 


Източник.
„-Защото само този начин на мислене може да ни опази от това да си изгубим ума.
-А душите? - прошепна Мехмед...
-Душите и царуването са несъвместими.“

От чисти патриотични чувства се дразнех на отношението на авторката към българите. Всеки път щом се споменеше за българите то беше с лошо, а това естествено не беше и особено приятно за мен. Поне аз останах с такова впечатление де....
Изключително много харесвам книгата, но не мога да се абстрахирам от факта, че  в нея се говори за реални личности, колкото и преработена да е историята на авторката, тя все пак се опира на исторически сведения. И то не за кой да е друг период, а именно за един наситените със събития, черни за християнските народи на Балканите. И просто осъзнавам колко е трудно да се пише подобна история. Само с образа на Мехмед можах да се избягам от факта, че е бил реална личност. 


„....Вярата е слабост....... Религията бе средство за постигане на цели.......
-Грешиш, Лада. Вярата не е слабост. Вярата е най-голямата сила.“


„Влизам в мрака“ от Кирстен Уайт, първа книга от една поредица, която аз просто трябва да прочета до края и, защото иначе просто не бих могла да живея спокойно.
Това е книга за дълг, за приятелство, за любовта, за обичта към родината и дълга да я защитаваш на цената на всичко. Историята ни праща в далечното минало, в което всичко е на живот и смърт.


Благодаря изключително много на издателство Егмонт за предоставената възможност. 

петък, 8 юни 2018 г.

„Един от нас лъже“ - Карън Макменъс

Наблюдавай внимателно и може да разрешиш загадката.
В понеделник следобяд петима от учениците от гимназия „Бейвю“ се събират в стаята за наказания: Бронуин – отличничката, Ади – красавицата, Нейт – престъпникът, Купър – спортистът, и Саймън – аутсайдерът, създател на прословутото клюкарско приложение „Истината“.
Един от тях така и не напуска тази стая.
В понеделник Саймън умира, но дали по случайност? Във вторник той щеше да публикува любопитни разкрития за четиримата си съученици... което ги превръща в заподозрени за неговото убийство. А дали те не са единствено прикритие за убиеца, който е все още на свобода?
Всеки има тайни. Това, което наистина има значение, е докъде си готов да стигнеш, за да ги опазиш.


„Един от нас лъже“ е интересна книга, която ни праща в една обикновено американска гимназия, пълна с обикновени ученици (не ученика!:D), които имат своите тайни, понякога напълно безвредни, а понякога, тези тайни могат да променят живота. Това е една младежка книга, която ни праща в света на четирима непознати, събрани от една трагедия, събрани от едно убийство. Смърт, която ще промени живота им из основи.


„-Нещата ще се влошат, преди да започнат да се подобряват.“

Хм чудя се как точно да започна това ревю. Книгата много ми хареса, беше лека и приятна, бързо се увлякох както в мистерията в нея, така и от лекия начин на разказване. Но.....
Имам много смесени чувства. Да книгата ми допадна изключително много, обаче някоя неща определено бих искала да бъдат по-различни. Какво бих искала да е различното ли?
Източник.
Хм имаше аспекти в характерите на героите, който бих искала да са други. Не нещо генерално в тях, а просто някоя и друга черта на характера им, която бих искала да е друга.
Харесаха ми мистерията, изненадите и обратите. Наистина останах шокирана, когато разбрах, кой са замесени в убийството на Саймън, предчувствувах някои неща, като самата роля на знаете кого в убийството, но взе пак не очаквах това, което стана. А и причините заради, който бе станало. Хората чели книгата ще ме разберат, но просто целият замисъл на едно такова убийство, все пак говорим за убийство, да стане заради толкова глупави причини? Ама сериозно? Да предполагам, че не са приятни, гадно е самото положение, но все пак. За бога? Каква е тази слаба психика?
Добре спирам, защото мисли, че и аз се оплетох, а хората не чели книгата ще се объркат още повече, но се опитвам да кажа това, което мисля, но без да издавам нищо, а това понякога е трудно.
Отново да кажа да наистина имаше мистерии, загадки и изненади, да имаше неща, които са просто очевидни, но имаше и други, за които човек ще се досети, само ако отвори на последните страници и чете. 


„-Не съм гладен - отвърна Купър сухо.
-Все нещо трябва да си вземеш - настоя Луис,.... - Ето. Банан.
Всички замръзнаха за секунда. А после избухнахме в смях едновременно....
-Ще пропусна - отвърна той.
Никога не бях виждала Луис толкова зачервен.
-Защо точно днес трябваше да има банани, а не ябълки, да кажем? - ...“

Така до къде стигнах... 
Имаме четирима главни герои, четирима напълно различни личности, обединяващи ги една трагедия, едно обвинение, обединяващи ги фактът, че колкото и различни да са те, всъщност са напълно подходящите приятели. Точно техните различия ги превръщат в добър отбор. В началото на книгата имаме едни почти пълни непознати, а в края и виждаме един приятели, събрани от общата трагедия.
Бронуин, за нея не искам да си кривя душата за това просто казвам, че наистина си я харесах. Малко или много чувствах образа и близък до мен и не можех да открия, кой знае какъв недостатък. Просто тя е едно умно момиче, научено никога да не се предава, да продължава да се бори, да продължава да е най-доброта.
Нейт... естествено как може да мине такава книга без лошото, но всъщност добро момче? Този тип момчета е слабост точно на 99,9% от момичета. И да и на мен ми хареса образа му, че как иначе. Напълно в типа на тези момчета, той в началото си беше непукист, постепенно започна да чувства, направи някаква глупост и провали всичко, но после се усети и дойде да си вземе момичето. Колко позната история нали? Но пък винаги така интересна, просто не омръзва.... поне за мен де. Извинете това брои ли се за спойлер?


„...Освен това не мога да издържа повече от три-четири минути, без да ми се прииска да те целуна, така че.....
Нейт не отговори в продължението на няколко секунди.....
-Значи се справяш по-добре от мен. На мен непрекъснато ми се иска да те целуна.“

Ади е куклата барби, която е на мнението, че всъщност не е особено хубава. И за нея няма да си кривя душата и ще кажа, че в началото ми беше много антипатична. Едно глупаво, безполезно момиче, което позволява ниското и самочувствие да и влияе. Момиче, което позволява да я използват като кукла на конци. Да това беше Ади в началото..., но постепенно в развитието на действието тя започна да показва характер, започна да държи на своето. Не стана една пълна промяна, образа и не се промени из основи, но мисля, че така беше по-добре, имаше едно естествено развитие.
Купър, доброто момче, добрия син, добрия спортист, добрия човек, който крие „шокираща“ тайна.  Нямаше защо да не харесам образа му, да първоначално ми беше малко безличен, но и при него постепенно се забелязва промяна.   
Източник.
Такива книги като тази ме навяват на мисълта, че в американските гимназия не са малко случаите, когато някой ученик ще реши да навреди непоправимо на невидни свои съученици. Просто един ден ще отиде на училище и ще реши да стреля например, а това е така депресиращо и плашещо. При нас обстановката в образованието също не е цветуща, ни най-малко, и при нас често в новините се поява репортаж за пребито или дори убито дете в училище, но не в тези мащаби, не в тази плашеща същност.


„Един от нас лъже“ от Карън Макменъс е лека и приятна книга. Но всъщност не е с толкова лека тематика, засегнати са доста сериозни теми, за насилието в училище, за омразата. За това как заради нещо малко, понякога напълно безобидно, нечии животи могат да бъдат промени, заради нещо малко, някои хора могат да решат да направят нещо просто грозно, жалко и болно.
Но това също е книга за приятелството, за това, че в трудната ситуация до теб остават само истинските приятели, че когато нещата няма на къде да станат по-зле, остава само да се подобрят.  

Благодаря много на издателство Егмонт за предоставената възможност да прочета книгата.