вторник, 23 май 2017 г.

„Писма до изгубените души“ – Бриджит Кемерет

Джулиет Янг винаги пише писма до майка си, пътуващ по света фотожурналист. Дори след нейната смърт, тя оставя писма на гроба й. Това е единственият начин Джулиет да се справя с живота. Деклан Мърфи не е типът момче, с което искаш да се забъркваш. Съдът за непълнолетни му определя да полага обществено-полезен труд в местното гробище, с което той се опитва да избяга от демоните в миналото си. Когато Деклан прочита завладяващо писмо, оставено до един гроб, не може да устои да не отговори. Скоро той се разкрива пред пълен непознат и тяхната връзка е мигновена. Но нито Деклан, нито Джулиет знае, че те всъщност не са непознати. Когато училищният живот се намесва в тайните писма, ще хвърчат искри, докато Джулиет и Деклан разбират истини, които могат да ги разделят.

„Мама казваше, че думите съдържат частица от душата на онези, който ги е писал…“

„Писма до изгубените души“ е книга, която ме впечатли по много начини, която ме заплени и с ръка на сърцето я препоръчвам на всеки един, който иска да се наслади на една красива история, изпълнена със сладки и нежни моменти, история, която ще си поиграе със струната на сърцето ви.

Източник.
Прочетох по-голяма час от книгата в училище и честно абсолютно не знам какво стана през този ден, не знам как никой от учителите ми не се скара, а пък най—добрата ми приятелка се разсърди, защото цял ден не и обърнах внимание. Но какво да се прави не можех да оставя книгата. И знаете ли къде идва гадното, прочетох я аз в училище и после докато чаках в зъболекарския кабинет нямаше какво да правя. Иронията на съдбата. 
Не знам кое ме заплени в началото, стила на писане или самата история. Но още от началото бях запленена. Историите за семейните трагедии, за това как човек се справя с трагедията, как избягва от сянката на смъртта и намира светлината в пътя ме привличат като с магнит. В цялата книга се усеща мъката, която изпитат героите и просто в такива книги където се случат тъжни неща, където героите стават жертви на съдбата и въпреки края им е оптимистичен ми харесват. В такива книги има поука, карат ни да си мислим, че човек може да се справи с лошото в живота.

„Тя ме пита за съдбата, която разкъсва хората на парчета, и не мога да не си задам въпроса дали ролята на съдбата не е именно в това.“
Източник.

Обожавам когато в книгите се използва похвата с писмата като в тази. Някак си когато героите си разменят писма се получава по-голяма чувственост и емоционалност, по-голяма откритост. Всяка една книга, която съм прочела до сега използваща писмата ми е харесала, само като разбера, че в дадена книга има нещо подобно и тя вече ми е в списъка за четене. И честно не може и аз да намеря с някога да и разменям такива писма? Привлича ме цялата тайнственост, Джулиет и Деклан имаха възможността да разкрият душите си без да ги ограничават някакви задръжки, те се влюбиха един в друг не във външността, а в това вътре, влюбиха се в душите си.


„Чувството за вина не може да бъде компенсация за извършеното. Или поне не би трябвало.“

Източник.
Обожавам факта, че в книгата присъства фотографията. Обожавам този вид изкуство. Чудесно е как се появяват разказите за фотографията, как това изкуство добавя нещо към историята, прави я по-интересна и кара читателя да се замисли за някои неща.
Героите определено ми харесаха, не знам точно заради какво може би заради огромната гама от несъвършенства. Не знам май харесах героите именно заради техните недостатъци.
Джулиет ме дразнеше почти през цялото време, слабостта и, навика и първо да съди и после да мисли, факта, че не проявяваше смелост. Но някак си ми хареса. Затрогна ме, авторката ме накара да съчувствам на Джулиет. 
Деклан ми беше сладък и симпатичен. И да знам отново харесвам лошото момче. Но и той определено си имаше доста кусури и недостатъци. Но всеки един човек има и е безсмислено и глупаво да искаме героите в книгите да са самото съвършенство.


„Взех пример от теб и направих нещо неочаквано. Имаш право. Това е ужасяващо. Хайде да го направим пак.“

„Писма до изгубените души“ от Бриджит Кемерет е една красива, нежна и интересна книга, това е една затрогваща история, която ще ви накара да се чувствате празни, но в последствие ще ви изпълни сърцето с надежда, радост, но и тъга. 

„Послушай съвета на човек, който вече никога нищо не може да каже на майка си. Трябва всичко за и споделяш.“

Благодаря изключително много на издателство Егмонт за възможността да прочета това съкровище.


П.С. Нали споменах, че приятелката ми се разсърди, че не и обърнах внимание докато четях книгата? Сега иска да и я дам да чете. 

0 коментара:

Публикуване на коментар

 

books99 Template by Ipietoon Cute Blog Design and Bukit Gambang