неделя, 26 април 2015 г.

Единствената - Кийра Кас

Настъпи времето да бъде избрана победителката.
Когато реши да участва в Избора, Америка Сингър и за миг не си мислеше, че ще се озове близо до спечелването на короната – или пък до сърцето на принц Максън. Но, с наближаването на края на състезанието и връхлитащата пред стените на двореца опасност, младата жена все повече осъзнава какво може да загуби и колко силно трябва да се бори за бъдещето, което така силно желае.
Дойде края на още една великолепна поредица. И аз не знам да
се радвам или да плача. Поредицата ми вляза в сърцето и не искам да се разделям още с нея ( на 16.05 ще излезе 4- книга от поредицата "Наследницата").Тази книга е достоен завършек на тази прекрасна история . И нито за момент не се разочаровах, че я започнах. Само се проклинам, че не започнах поредицата по-рано.  
В тази книга отново имаше обрати, мили и прекрасни моменти,
отново имаше места, на които ми идваше да убия някои герой, но имаше и такива, в които ми идваше да се разрева и скрия под одеялото.Всяка една страница от книгата ми донесе наслада, а края направо ме съсипа, ем се почувствах адски щастлива, защото Максън и Америка получиха така дълго чаканото си щастие, както и Аспен и Луси, дори и Мери вече няма нужда да се крие, но и се натажих много, защото умряха хора, които трябваше да живеят. Любовта между принца и Мер ми донесе и надежда, защото те не получиха само своя щастлив края, а  много повече

"Но още отсега знам, че няма да живеем във вълшебна приказка. Знам, че ни чакат
тежки моменти, смутни времена. Знам, че нещата няма винаги да се случват така,
както ние искаме… и ще трябва да си припомняме един на друг, че сами сме си
избрали тази съдба. Не всички ветрове ще са попътни.
Това не е щастлив край.
Много повече е."

В тази книга станаха толкова много неща, че просто не е за вярване. На някои места просто ми трябваха няколко минутки да повярвам какво става, но имаше и неща който изобщо не ме изненадаха. Има моменти, в които трудно сдържах сълзите си (малко съм ревла - генетично е) 
Знаех, че Максън ще разбере по-грешния начин за Америка и Аспен и така стана. За жалост. Но пък ако не беше станало така, нямаше да бъде края толкова хубав, писмата на принца нямаше да донесат на читателя тази болка, която носят, какъв щеше да бъде смисъла да ги
има, ако всичко беше на наред, пък ако ги нямаше писмата му нямаше да го има желанието ми да убия Мер, че ни му каза по-рано истината, нямаше да обичам толкова много Макъсн и нямаше да искам да му сритам задника, че не даде още едни шанс на Америка.
Едно от нещата, който ме изненадаха доста е:
Америка и Селест приятелки? Това наистина не го очаквах, но пък много ми хареса. Селест наистина си я бива, как го рекна на Максън, че ако нарани Мер тя ще нарани него, си го биваше. В този смисъл беше ми ужасно приятно и когато всички момичета се разбраха и подкрепяха. Стана на ми гадно за Селест  и царицата не трябваше да получават такъв край.

Героите

Лейди Америка - е тя вече е в списъка ми с любими герои. Във всички тези книги тя показваше такава сила, смелост, доброта, борбеност и какво ли не още, но едновременно е чувствителна, мила и лесно ранима. И в тази книги отново имаше моменти когато малко ме ядосваше, но те бяха много по-малко отколкото в другите две книги. Не харесвах моментите и на съмнение за чувствата на Максън към нея и липсата и на смелост да каже на принца, кой е Аспен, но пък ако му беше казала нямаше да е същото. С едно изречение - тя ще бъде прекрасна царица.
Принц Максън - с всяка една книга се влюбвам все повече в него. Той е толкова... Не намирам достатъчно думи, за да го опиша, но той е толкова мил, добър, силен, смел, той е един прекалено сладък принц. Писмата му към Америка, така ми влязоха в сърцето, че още много дълго ще ги помня ( ако някой ще ми пише любовни писма, да се поучи от него, по слаби от неговите не приемам)

Аспен - мнението ми за него е доста противоречиво. Той е смел, мил, добър, но за мен не е нищо в сравнение и принца (давайте сърдете ми се, но какво да се прави).Той е наистина добър човек и се радвам, че накрая и той откри щастието.

Дори сега като го преписвам ми идва да ревна. 
(ако не си чел/а книгата не го чети)

"– О, Максън! – проплаках аз. Свих на топка края на роклята си и я притиснах към
кървящата рана; не знаех какво друго да сторя. Той потрепери от болка. – Толкова
съжалявам.
Максън протегна ръка, за да хване моята.
– Не, аз съжалявам – каза немощно. – Бях напът да съсипя живота и на двама ни.
– Недей да говориш. Просто се съсредоточи, става ли?
– Погледни ме, Америка.
Аз примигнах няколко пъти и бавно вдигнах поглед към очите му. Той ми се
усмихна през агонията си.
– Разбивай сърцето ми. Разбий го хиляда пъти, ако щеш. И бездруго винаги ти е
принадлежало.
– Шшш – настоях аз.
– Ще те обичам до последния си дъх. Сърцето ми бие само за теб. Не искам да
умра, без да си го разбрала."

П.С: чакам с нетърпение книгата за дъщерята на Америка и Максън и книгата с 4-те допълнителни истории http://issuu.com/egmontbulgaria/docs/egmont-fiction-2015

0 коментара:

Публикуване на коментар

 

books99 Template by Ipietoon Cute Blog Design and Bukit Gambang